16 септември 2013

Жени и книги, книги и жени V

Едва сега Джоуи осъзна какво точно означава „поразителен“. Джена притежаваше онази въздействаща красота, от която замира всичко наоколо, дори и дейността на жизненоважните органи на гледащия. Тялото, кожата и костната ѝ структура превръщаха чертите, на които се беше възхищавал в други „хубави“ момичета, в грубо подобие на красота; дори и снимките не можеха да уловят изцяло излъчването ѝ. Косата ѝ беше гъста, лъскава и червеникаворуса; Джена беше облечена с широко спортно горнище на „Дюк“ и долнище на пижама от трико, което вместо да прикрие съвършенството на тялото ѝ, демонстрираше способността му да преодолява торбестите дрехи. На каквото и друго да спреше очите си Джоуи, то просто крещеше, че не е тя, а е нещо обикновено, долнопробно, банално. Но когато все пак крадешком насочи погледа си към нея, умът му беше твърде скован, за да регистрира какво виждат очите му.

“Свобода”, Джонатан Франзен

11 септември 2013

Жени и книги, книги и жени IV

 

 

В една от нощите, когато рисуваше някаква нова азбука по гърба й, видя няколко бели косъма в косата й, които му създадоха напрежението, че и тя като човечеството може да отмине.

“17 есета против този свят”, Николай Петев

19 август 2013

Жени и книги, книги и жени III

 

Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа й коса – преметната през раменете. Лицето й бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева й съзирах прелестно видение. Което ме изненада, понеже силата на красотата й ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите й бяха светло теменужено-сини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.

“Момчешки живот”, Робърт МакКамън

18 август 2013

Жени и книги, книги и жени II

 

Беше тънка и стройна, две несправедливи думи, за да се каже каква беше тя, и носеше кожено палто – почти черно, почти дълго, почти красиво. Целият сутрешен вятър бе минал през русата й коса, напомняща нейното бяло и мрачно лице – две несправедливи думи, – и поставяше света изправен и ужасно самотен пред нейните черни очи, нейните очи, които се нахвърляха върху нещата като два орела, два повея от зелена тиня.

“Тайните оръжия”, Хулио Кортасар

16 август 2013

Жени и книги, книги и жени I

 

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете ѝ сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата ѝ щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете ѝ, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.

“Жената-жерав”, Патрик Нес

19 юли 2013

Безукорната вярност на Арабела Дижон

 

    С позволението на Александър Секулов
публикувам кратък разказ от невероятната му книга
“Гравьор на сънища”:

  103251-300x442   “Преди да тръгне на окончателно плаване, капитан Франк Стенли проверява педантично съдържанието на багажа. Не го интересуват нито уредите за навигация из бурни води, нито старателно водените в предишни пътувания бележки, указващи опасни плитчини или недружелюбни племена по крайбрежията, още по-малко – състоянието на дрехите, шапките, пистолетите или барута.

   Поне шест пъти лично трябва да се увери, че на дъното на сандъка, увита в тъмнозелено кадифе, лежи сребърната лъжичка – единственото, което му оставя след себе си, освен звука на вечната любов, Арабела Дижон, възхитителната светица с пристанищен език и безукорна вярност към случайните влюбвания.

    Арабела бе собственичка на най-опустошителни оргазми по крайбрежието на Валпарайсо, доколкото думата собственик може да се отнесе към нещо, което започваше като тропическа буря и завършваше като ураган сред наноси от кал, разбити тръстикови колиби и натрошени рибарски лодки.

     Капитан Стенли бе преживял много бури, оцелял бе в пет корабокрушения, три от тях – поредни, но под гредите на таванската стая и в обятията на Арабела той окончателно се предаде пред мисълта, че океанът е необятен, непознаваем и напълно безразличен към опитите на мравките да го преплават върху дървени отломки. Впечатлен, а и донякъде поразен от това свое прозрение в подгизналото от любов легло, той бе решил да продаде кораба си и да остане при Арабела, което мигновено го дари с нейното пълно презрение и непобедимо безразличие.

    В следващите седем години и единадесет месеца Франк Стенли продаде всичко от моряшкия си сандък, работи последователно като товарач на въглища и миньор в сребърните мини, но нито веднъж не се озова в прегръдките на Арабела. Би могло да се каже, че за изминалото време той бе единственият, с когото светицата не преспа. Дори 13-годишният син на митничаря го подминаваше, свирукайки недвусмислено.

    Всеобщо мнение бе, че бившият капитан е покосен от любов към Арабела и отчаяно се стреми към смъртта, което, разбира се, не бе вярно. Франк Стенли, първо, бе англичанин, а второ не му бе необходимо.

     Той просто чакаше.

    Искаше да види Арабела споделена от влизащите и излизащите от пристанището моряци. Искаше да чуе общите им стенания през тънките дъсчени стени на пансиона. Искаше да надниква във влажните, сълзящи очи на мъжете, които слизаха от нейната стая, клатушкайки се по дървените стълби. Искаше и получаваше всичко това, без да страда, без да опустошава душата си с всекидневен копнеж, без да се отдава самоубийствено на желанието си.

    Докато една сутрин не видя Арабела пред чаша червен чай в крайбрежно кафене. Седна срещу нея. Арабела старателно разбърка захарта. Когато и последното кристалче се стопи, облиза сребърната лъжичка и му я подаде с думите:

    - И за Господ има надежда.

    На следващия ден Франк Стенли облече кат красиви дрехи, яви се в местната търговска камара, представи капитанското си свидетелство и се спазари да плава с търговски кораб до Южна Англия.

     След миг ще излезе на палубата и ще издаде заповед да се вдигне котвата. На дъното на сандъка е лъжичката на Арабела. Пред очите му океанът се простира - сив и пуст, но напълно понятен.”